Докато си гледам Европейското по футбол, неизменно се сещам за последното ми пътуване. Но какво да правя, като Холандия (пардон, Нидерландия – както вече е единственото й официално название) за мен ще си остане свързана преди всичко с популярния спорт. Това си мислех и докато пътувах с влака от Айндховен до Ротердам, когато в продължение на час се редяха градчета, чиито наименования знам от отборите им, с които са се сблъсквали нашите “грандове” в началните кръгове на евротурнирите. Но зарязвам засега спортните страсти, защото вече съм в Ротердам, а това място е известно повече с други неща, без да да подценявам “Фейенорд” (но за мен никога няма да има славата на “Аякс” и “ПСВ Айндховен”).

От училище знам, че Хага е втората столица на Нидерландия. На нея като на по-невзрачната сестра на Амстердам са отредени административните функции – да се справя с бюрократщината и други досади, свързани с управлението на страната, докато бохемът домакинства на кралското семейство и обира симпатиите на туристите с безбройните си кофишопове и червени фенери.

Според популярното определение Стокхолмски синдром е психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. Мисля, че инцидентът, дал името на въпросното състояние, неслучайно се е разиграл точно в шведската столица и ще се опитам да ви обясня защо. Предполагам, че при споменаването на Стокхолм, думата, която светва в главата на всеки средностатистически турист (като балонче в анимация или комикс), е скъп. Или както гласи една известна смешка – в Скандинавия фалираш дори когато се разхождаш по улицата. Совите обаче далеч не са това, което са, и всъщност се оказа, че видях всичко, което ме интересува, без да похарча нито крона. И не, не съм ползвала родни тарикатлъци или пък съм се опитвала да мина метър като някакъв съвременен вариант на Бай Ганьо, просто голяма част от забележителностите са безплатни.

Дълго време се шегувах, че съм единственият българин, който все още не е ходил в Гърция и някак успявах да задържа този уникален статус, докато евтини самолетни билети не ме хвърлиха директно в изкушението. Запознатите с досегашните ми пътешествия няма да са особено затруднени да предположат къде е стъпил кракът ми за първи път в земята на елините – Атина, разбира се!

Както и при повечето хора, първите ми асоциации със Севиля са свързани с операта. И тук не става дума само за прословутия бръснар на Росини. Градът се оказва любимо място и на Моцарт, Верди, Бетовен, Бизе, Прокофиев. Нямам идея дали някой от въпросните композитори е посещавал Севиля, но по някаква причина са избрали за либрето истории, случващи се именно тук.

Преди да отида в Андалусия, единственото депресиращо нещо, с което свързвах тази жежка испанска провинция, бяха пиесите на Федерико Гарсия Лорка и най-вече “Домът на Бернарда Алба”. За Гранада бях чувала, че е огнено място, изцяло подчинено на фламенкото и страстта. Изненадващо обаче при моето пристигане градът сякаш е изгубил цялата си веселост и дъждът не спира да се лее като в митичното Макондо. В разгара сме на пролетта, но планината Сиера Невада е покрита със сняг, въпреки че стартовете от световната купа по ски приключиха преди повече от месец. Ако някога съм се оплакала от тълпи туристи, сега е моментът да застана засрамено в ъгъла и да се покая за лошите си думи.

Някъде в по-късното ми детство родителите ми ходиха на круиз в Гърция. Не си спомням нито впечатленията им от различните места, нито подаръците, които ми бяха донесли. Сещам се единствено, че навсякъде ги е посрещало дъждовно време, както и репликата на майка ми – “Оттук нататък само някой да ми е казал, че Гърция е слънчева страна”. Подобно изказване мога да направя и аз, само че за една друга, набедена за винаги топла и суха държава – Испания. Преди 10 години по време на екскурзия в Барселона, Валенсия и Палма де Майорка направих бицепси от носене на чадър, а чорапите си трябваше да ги сменям на всеки кръгъл час. Сега за пътуването ми до Андалусия се приготвих подобаващо – мартенси, норвежко яке и неизменния чадър на точки, въпреки че на снимките си приятели, били по тези географски ширини преди мен, се разхождат почти без връхни дрехи по Коледа или демонстрират тен през февруари.

Ако следваме клишетата, кои три неща ви идват наум, щом чуете Финландия – водка, сауна и хеви метъл, разбира се. Не съм от неортодоксалните туристи, които отричат популярните забележителности и винаги гледат да изпъкнат с някаква особено “оригинална” препоръка, като да се врем в страничните улички или да общуваме с местните. Предпочитам да обикалям по музеи, галерии, храмове, кафенета, а за житейските радости и неволи на хората съм заделила часовете, прекарани по маршрута Суботица-Ниш-София и София-Варна.

Сигурно никога нямаше да отида в Тампере, ако имах друг шанс да летя от Финландия до Будапеща. Първоначално идеята беше да се пътува от Турку, но в последния момент се оказа, че няма полети в подходящи дни. И така във вечното съперничество между двата града (нещо като Варна и Бургас в местен вариант) надделя Тампере, за което изобщо не съжалих, както се оказа по-късно. Въпреки че Турку ми беше препоръчан от познавачи, след като прочетох, че неговият противник е приютил муминтролите, веднага стана ясно в чия ползва ще се наклонят везните.

Книжката за Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, и Скайп са може би двете най-популярни естонски неща, поне според моите представи. Винаги съм искала да пристигна в родината на любимите ми герои на Ено Рауд с подобен на техния червен фургон, но за съжаление придвижването от Рига до Талин се осъществява предимно с автобус. Ако сте чели историите за накситралите (това е оригиналното име на симпатичните човечета на Рауд), вероятно ще останете с впечатление, че естонските градове са средище на какви ли не чудати приключения – нашествия от котки, бедствия с плъхове, нападения на крадливи свраки. Истината е, че тук всичко е толкова спокойно, тихо, уютно и приветливо, сякаш сами сте си подредили света от лего късчета в средата на дома си.