Книжката за Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, и Скайп са може би двете най-популярни естонски неща, поне според моите представи. Винаги съм искала да пристигна в родината на любимите ми герои на Ено Рауд с подобен на техния червен фургон, но за съжаление придвижването от Рига до Талин се осъществява предимно с автобус. Ако сте чели историите за накситралите (това е оригиналното име на симпатичните човечета на Рауд), вероятно ще останете с впечатление, че естонските градове са средище на какви ли не чудати приключения – нашествия от котки, бедствия с плъхове, нападения на крадливи свраки. Истината е, че тук всичко е толкова спокойно, тихо, уютно и приветливо, сякаш сами сте си подредили света от лего късчета в средата на дома си.

Зорница. За повечето е красиво име, но винаги съм смятала, че не ми отива. Над 40. Понякога журналист, а също и неосъществен антрополог. Нищо скандинавско не ми е чуждо. Wannabe театрал, умерен авантюрист – пътешественик, ходещ по концерти ентусиаст, човек с ексцентричен филмов вкус и страстен читател. Природата ме обърква, градът е моето място. Не мога да отгледам дори кактус, но обичам жаби и зайци. И ако ви вълнува въпросът – къде отиват патиците от Сентрал парк, когато езерото замръзне през зимата, значи сме на една вълна.

Пътуването ми до Латвия има дълга предистория. За първи път ми се отвори възможност да посетя тази страна в началото на 90-те, когато все още беше част от СССР. Там живееше непознатото другарче Светлана, с което си пишехме писма, но нещата вече отиваха към неизбежния разпад и родителите ми от съображения за сигурност осуетиха гостуването. От този опит в една прашна кутия все още стои неизползваното „приглашение”. Причината за провала на втората идея за пътуване се оказа не толкова драматична като рухването на цяла държава, но отново беше свързана с катаклизъм – авиокомпанията, с която щях да летя, фалира. Но напук на народната поговорка, моята стомна за вода остана здрава на третия път.

Според статистиката Кутаиси е третият по големина град в Грузия (след Тбилиси и Батуми), а от няколко години се явява и нещо като парламентарна столица на страната. Да си призная, не разбрах особено причината Народното събрание да се намира точно на тази локация, отдалечена на 220 км. от Тбилиси, но се надявам идеята да подобри поне състоянието на пътищата. Та като казах пътища, най-после открих място, където те да са в по-окаяно състояние от нашите и пътуването да е на степен бързи и яростни, но все пак тук са истинските шофьори-джигити. Когато след около 4-часово приключение с маршрутка най-после се озовах в Кутаиси, не знаех почти нищо за града.

За никого не е тайна, че съм човек, който обича храната. Може и да не изглеждам като типичен чревоугодник и според много мои познати само я хабя, но истината е, че яденето заема доста висока позиция в скалата на личните ми удоволствия. Досега смятах Италия за страната на хранителното порно, където изкушенията те дебнат зад вратата на всяка пицария, тратория или каквото заведение още се сетиш. В лицето на Грузия обаче, любимата ми южна държава си намери сериозен конкурент. Като град, който вече се е отворил към космополитизма, в Тбилиси също може да се намери разнообразна кухня – от паста до суши, но все пак повечето ресторанти залагат на традиционните специалитети и няма как да не е така, след като вече повече от месец след завръщането си продължавам да мисля за тях.

След като миналия път разгледахме всички исторически забележителности, които, честно казано, не ми бяха особено на сърце, време е да надникнем и какво се случва в съвременното битие на Тбилиси. Вече стана дума, че паметниците са неотменна част от грузинската градска среда, но наред с величествените монументи, навсякъде са пръснати и доста симпатични модерни скулптури. По-голямата част от статуите са намерили своя дом на булевард “Руставели”, може би най-големият в столицата. Между магазините, ресторантите, обществените сгради като гъбки след дъжд са поникнали всевъзможни фигурки, най-вече на музиканти, които сякаш се конкурират с множеството си улични колеги (след Катания, тук е мястото, където има най-много стрийт артисти, но любопитното е, че повечето са цели групи). Любимец веднага ми стана саксофонистът, който наднича от една фасада, почти като призрак. Номерът е тук, че загледан в лицето, може да не забележиш и обувките му, които се подават от стената. В края на булеварда пък се извисява огромно колело за двама, на което седалките са обърнати, така че велосипедистите да могат да се гледат в очите. Изпитах голямо изкушение да го пробвам, но не ми се рискуваше с арест за дребно хулиганство.

Преди да тръгна за Грузия не знаех много неща за тази страна. Като цяло изборът на дестинация се случи на принципа, че имаше евтини самолетни билети и можеше да се види нещо по-различно от това, с което бях свикнала досега.От детството си спомнях една кафява книжка с грузински народни приказки – “Вълшебният калпак”, в която любимата ми история беше “Красавицата от страната Нигозет” и филмът на Тенгиз Абуладзе -“Покаяние” – в онези години вълнуващ по-скоро родителите ми. От по-ново време се сещах за стройните танцьори, които гостуват на фолклорния фестивал във Варна, както и номинираната за “Оскар” продукция “Мандарини”.

Преди време написах цял белгийски разказ, без да спомена нито веднъж бира, шоколад или пържени картофи. И тъкмо се наканих да ви поведа по пътя на брюкселските удоволствия, когато открих, че докато стигнем до кулинарната тема има още доста какво друго да се види. Няма закъде да бързаме, нали така? Пък и човек като хапне и пийне става ленив. Затова разрешавам само едно кафе за разсънване, като по някое време, ако имаме нужда от презареждане с енергия, ще похапнем и гофрета.

„Как сте? Как сте?…/ Как сте, госпожа, в тия трудни времена?/ Госпожа … Как я карате сега?/ Госпожа Емилия полива своите цветя./ Тайничко въздиша и си спомня младостта…“. Това е началото на една от любимите ми български песни и не знам по каква причина, но винаги когато се сетя за Виена, започвам да си я тананикам. В представите ми австрийската столица се явява като една повяхваща аристократична дама, която не може да се помири с остаряването, но в същото време й е трудно да напипа пулса на съвременността. Това, разбира се, не е непременно нещо лошо, защото всички имаме периоди, когато искаме да опитаме нещо класическо.

Имало едно време… Така започват по-голямата част от класическите приказки. Въпросното начало е особено подходящо за мястото, с което искам да ви запозная този път. За разлика от останалите си събратя, Печ не е типичният австро-унгарски град. Тук католическият дух и виенският сецесион са примесени с щипка средиземноморски амбиент, като за това си има и съвсем логично обяснение. С течение на вековете са се натрупали няколко пласта история, които щедро се разкриват пред очите на днешните туристи.