Не съм страстен любител на филмите, но с българското кино имам някаква особена връзка. Причините вероятно са комплексни – детските спомени, фестивалът “Златна роза”, който ми се падна по разпределение, когато преди повече от 20 години започнах работа като журналист, носталгията по родината. Всичко това ме кара всяка есен да стягам куфарите за Варна, за да не пропусна поредното издание на форума, за който вече споменах.

Изглежда, че Иван Вирипаев ще бъде най-поставяният драматург на родна сцена през този сезон. И то от режисьорите, на които дължим неговата популярност у нас – Галин Стоев и Явор Гърдев. И двамата са се спрели на непознати досега в България текстове на руския автор – „Танцът Делхи” и „Пияните”.

Като човек, който не е пропуснал нито едно издание на МТФ “Варненско лято”, всяка година по това време очаквам с нетърпение обявяването на програмата. Преди интересът ми към родните заглавия беше водещ, но сега все по-често се улавям, че първо проверявам каква е ситуацията в международната селекция. И докато при българския афиш в последно време често имам забележки и несъгласия с програматорите, чуждият винаги е безкомпромисен и не изневерява на добрия вкус.

Вероятно никога нямаше да познавам Петър Денчев, ако не живеех в Сърбия. Той е един от малкото хора в България, чиито познания за бивша Югославия не се изчерпват с турбо фолка и плескавиците. Не гледа учудено, когато чуе за “црни талас”, знае кои са Оливер Фрлич и “Шарло Акробата”, както и къде се намира “Чекаоница” в Белград. Защо разказвам всичко това? Петър Денчев ми беше известен предимно с работата си като театрален режисьор и сега за първи път съвсем (не)случайно при мен попадна романът му “Малкият бог на земетръса” (“Жанет 45”).

В последните няколко години винаги имам известни резерви към основната българска програма на Международния театрален фестивал “Варненско лято”. И откакто вече няма официален селекционер, който да опакова личните си предпочитания в някаква концепция и да ги украси с подходящо мото, все по-трудно се ориентирам в критериите за подбор. Наясно съм, че задачата на един сериозен форум не е да представя зрителски хитове, но ми се струва, че в афиша трябва да присъстват спектакли, които дори и да не са се превърнали в събития, са били обговаряни по някакъв начин в общественото пространство или са носители на определени тенденции.

“Грешници” е дебют за сценариста и режисьор Симеон Комсалов и е пример как може да се заснеме съвсем приличен жанров филм с минимален бюджет и без никаква претенция.

“Филм без време…/Измислих те така…” пее Мария Илиева (която се появява и като актриса) още в началните кадри. Избрах точно този цитат от заглавната песен от саундтрака, защото точно описва усещането ми за разказаната история.

На всяко тяло, потопено в течност, действа вертикална сила с посока от долу нагоре и големина, равна на теглото на обема на изместената от него течност – така гласи Законът на Архимед в науката. В едноименната пиеса на каталунския драматург Жузеп Мария Миро (още един стойностен автор от региона в прекрасен превод на Нева Мичева) обаче теорията на учения от Сиракуза се оказва неприложима, защото тялото влиза в контакт с дъното. Авторът е носител на наградата Premi Born de Teatre 2011, а текстът има и филмова адаптация под името “Virus of Fear”.

Като човек обичащ театъра, винаги с ентусиазъм подхождам към филми, които разказват за живота зад кулисите, който никога не е толкова бляскав и позитивен, както може би повечето си мислят. В последните години две подобни продукции ми легнаха на сърцето, напълно несравними, но всяка със собствен аромат – гениалният “Бърдмен” и непретенциозният, но топъл – “Докато Ая спеше”. Но бях зажадняла за нова “театрална приказка” и тя се появи под формата на “Далеч от брега”. Филмът на режисьора Костадин Бонев е по мотиви от романа на Евгений Кузманов “Чайки далеч от брега”, но не е негова екранна адаптация.