Както и при повечето хора, първите ми асоциации със Севиля са свързани с операта. И тук не става дума само за прословутия бръснар на Росини. Градът се оказва любимо място и на Моцарт, Верди, Бетовен, Бизе, Прокофиев. Нямам идея дали някой от въпросните композитори е посещавал Севиля, но по някаква причина са избрали за либрето истории, случващи се именно тук.

Предполагам е неизбежно, но както и мнозинството, така и аз свързвам Холандия с лалетата, футбола, велосипедите, вятърните мелници и “Филипс”. Тук обаче ще направя едно много важно допълнение – тя е и страната на художниците и при това много се гордее с тях. Още при слизането ми на гарата в Айндховен забелязах табло със светещ надпис. Първоначално не му обърнах внимание, тъй като с холандския все още не сме преминали на “ти”, а и помислих, че е някаква реклама. Но при по-внимателно вглеждане ми се мярна името на Пийт Мондриан и разбрах, че мисъл на един най-противоречивите нидерландски творци посреща и изпраща пътниците на гарата в град, който е значително по-малък от Варна и не съм чула да е кандидатствал за никаква столица на културата.

Не съм страстен любител на филмите, но с българското кино имам някаква особена връзка. Причините вероятно са комплексни – детските спомени, фестивалът “Златна роза”, който ми се падна по разпределение, когато преди повече от 20 години започнах работа като журналист, носталгията по родината. Всичко това ме кара всяка есен да стягам куфарите за Варна, за да не пропусна поредното издание на форума, за който вече споменах.

В днешно време, когато се заговори за анимация, всички си представят филмите на Дисни. Разбира се, в това няма нищо лошо и никой не може да отрече качествата им. Но лично аз като човек от поколение, което по обясними причини е израснало с друга естетика, имам нужда и от известно разнообразие. Ако и вие търсите нещо по-различно от конвейрните Дисни продукции, Световният фестивал на анимационния филм във Варна е подходящото събитие. Петнадесетото издание на възстановения през 2011 г. форум ще се проведе от 11 до 15 септември в залите на Фестивалния и конгресен център.

Преди да отида в Андалусия, единственото депресиращо нещо, с което свързвах тази жежка испанска провинция, бяха пиесите на Федерико Гарсия Лорка и най-вече “Домът на Бернарда Алба”. За Гранада бях чувала, че е огнено място, изцяло подчинено на фламенкото и страстта. Изненадващо обаче при моето пристигане градът сякаш е изгубил цялата си веселост и дъждът не спира да се лее като в митичното Макондо. В разгара сме на пролетта, но планината Сиера Невада е покрита със сняг, въпреки че стартовете от световната купа по ски приключиха преди повече от месец. Ако някога съм се оплакала от тълпи туристи, сега е моментът да застана засрамено в ъгъла и да се покая за лошите си думи.

Когато преди няколко години разбрах за пилотното издание на Международния филмов фестивал в Бургас (BIFF), веднага получи от мен едно голямо “да”. Главната причина беше, че винаги съм симпатизирала на събития, които залагат на определена концепция, а не просто събират някакви творби на килограм. И адмирациите ми не са се оказали напразни – форумът тази година ще се проведе за четвърти пореден път. Седмото изкуство ще акостира на бургаска територия в дните от 19 до 25 юли, като домакини отново ще бъдат открита сцена “Охлюва”, културен център “Морско казино” и комплекс “Аква Калиде”.

Изглежда, че Иван Вирипаев ще бъде най-поставяният драматург на родна сцена през този сезон. И то от режисьорите, на които дължим неговата популярност у нас – Галин Стоев и Явор Гърдев. И двамата са се спрели на непознати досега в България текстове на руския автор – „Танцът Делхи” и „Пияните”.

Международната мрежа за професионалисти в сферата на драматургията и театъра „The Fence“ организира своята редовна среща между 5 и 9 юни в София. Организацията има над 250 членове от 55 държави.

Като човек, който не е пропуснал нито едно издание на МТФ “Варненско лято”, всяка година по това време очаквам с нетърпение обявяването на програмата. Преди интересът ми към родните заглавия беше водещ, но сега все по-често се улавям, че първо проверявам каква е ситуацията в международната селекция. И докато при българския афиш в последно време често имам забележки и несъгласия с програматорите, чуждият винаги е безкомпромисен и не изневерява на добрия вкус.

Вероятно никога нямаше да познавам Петър Денчев, ако не живеех в Сърбия. Той е един от малкото хора в България, чиито познания за бивша Югославия не се изчерпват с турбо фолка и плескавиците. Не гледа учудено, когато чуе за “црни талас”, знае кои са Оливер Фрлич и “Шарло Акробата”, както и къде се намира “Чекаоница” в Белград. Защо разказвам всичко това? Петър Денчев ми беше известен предимно с работата си като театрален режисьор и сега за първи път съвсем (не)случайно при мен попадна романът му “Малкият бог на земетръса” (“Жанет 45”).