Според популярното определение Стокхолмски синдром е психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. Мисля, че инцидентът, дал името на въпросното състояние, неслучайно се е разиграл точно в шведската столица и ще се опитам да ви обясня защо. Предполагам, че при споменаването на Стокхолм, думата, която светва в главата на всеки средностатистически турист (като балонче в анимация или комикс), е скъп. Или както гласи една известна смешка – в Скандинавия фалираш дори когато се разхождаш по улицата. Совите обаче далеч не са това, което са, и всъщност се оказа, че видях всичко, което ме интересува, без да похарча нито крона. И не, не съм ползвала родни тарикатлъци или пък съм се опитвала да мина метър като някакъв съвременен вариант на Бай Ганьо, просто голяма част от забележителностите са безплатни.

Отдавна ми се гледаше съвременна пиеса, която да не е изпълнена с лични драми на хора с дълъг стаж при психоаналитик, вплетени в сложни и често безсмислени взаимоотношения, или пък псевдополитически текстове за поредното изгубено поколение. „Червено“ на Джон Лоугън не само отговори на всичките ми изисквания, но дори надхвърли очакванията ми. Честно казано, широко рекламираните точки от творческата биография на драматурга – автор на сценариите на „Гладиатор“, „Авиаторът“, „Скайфол“ и други подобни американски продукции, първоначално не ме впечатлиха особено. Но едва след като изгледах постановката, си дадох сметка колко важна е холивудската школа при изграждане на такъв брилянтен диалог, предаден изключително умело на български от преводача Харалампи Аничкин.

Анди Уорхол е безспорно един от най-разпознаваемите артисти на 20-ти век и дори да нямате много допирни точки с модерното изкуство, все някога сте се сблъсквали поне с неговата мултиплицирана Мерилин Монро. За първи от 20 години лондонската галерия “Тейт модърн” ще организира голяма изложба, посветена на “бащата на попарта”. В ретроспективата ще бъдат включени над 100 творби от забележителната му кариера, като наред с емблематичните картини с бутилки от “Кока-Кола” и Мерилин, ще се наблегне на повтарящи се теми около желанието, идентичността и вярата, които произтичат от биографията на Уорхол.

Закуската обикновено е нещо, което винаги пропускам, откакто се грижа сама за себе си. Предполагам, защото не ми се налага да ставам рано всеки ден и докато си изпия кафето, вече е станало време за обяд. Но пък винаги ме е привличала идеята да закусвам някъде навън. Обилната храна сутрин не е по моя вкус, затова и не съм особен фен на британската идея за започване на деня, но виж, италианският почин да хапнеш нещо малко с ароматно силно кафе се доближава до представата ми. Разбира се, и аз като всяко българско дете съм отгледана с мекици и пържени филийки и този вид закуска също заема особено място в сърцето ми. Признавам, че съм доста разглезена в това отношение, защото баба ми беше ненадминат майстор на тестените неща и за нейния личен специалитет – два пъти точено, се носеха легенди. По тази причина не бях яла мекици от години и когато започнаха да се появяват заведения, където да предлагат подобен старомоден “брънч”, отново се върна желанието ми за закуска извън дома.

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А ние ще посрещнем 100-годишнината на нашето филмопроизводство на фаталното число.

Дълго време се шегувах, че съм единственият българин, който все още не е ходил в Гърция и някак успявах да задържа този уникален статус, докато евтини самолетни билети не ме хвърлиха директно в изкушението. Запознатите с досегашните ми пътешествия няма да са особено затруднени да предположат къде е стъпил кракът ми за първи път в земята на елините – Атина, разбира се!

Ако сте любопитни какво излиза от съчетанието на театър с наука, се налага да се срещнете със симпатичните герои – ученият Джон Иванов (в ролята е астрофизикът д-р Владимир Божилов) и телевизионният водещ Денеш Наги (изигран от режисьора Димитър Узунов), и тяхната дискусия за бъдещето на човечеството. Представлението “Дългият път към звездите” на италианския режисьор Андреа Брунело се завръща на софийска сцена след половин земно завъртане около Слънцето. Датата е 3 декември, часът – 19, а мястото – зала “Славейков” на Френския институт.

“В кръг” е втората част от социално ориентираната трилогия на Стефан Командарев. След таксиметровите шофьори в “Посоки”, полицаите са новите инструменти, с които режисьорът (лекар по образование) прави дисекция на нашето разпадащо се общество. Неслучайно действието се развива в навечерието на 10 ноември, когато се навършват 30 години от идването на т.нар. демокрация. Виждаме отново улиците на нощна София, като този път сюжетът проследява три двойки патрулиращи полицаи от различни районни управления. Свързващата нишка между тях е Лазар – Ованес Торосян (в името е закодирано основното послание на филма), починал от свръхдоза наркоман, който никой не иска да прибере, за да не се занимава с бюрократщини.

Съществуват безброй мотиви, за да желаете да посетите Оксфорд. Аз обаче ще ви дам една причина, за която вероятно няма да се сетите от първия път – подсказката е Нидерландия. Какво може да свързва ниската земя и стария английски университетски град – картини, разбира се. И то не на кого да е, а на най-познатото име в света на старите холандски майстори – Рембранд.

Когато за първи път попаднах на заглавието “Катафалка, два носорога” (“Колибри”), си казах, че едва ли ще прочета този роман. От една страна направих някаква неволна асоциация с “И магарето видя ангела” на Ник Кейв, а от друга заявеното от автора влияние на Селин, Пазолини и Боланьо ми се стори твърде помпозно. Не ме разбирайте погрешно, обожавам изброените творци и точно по тази причина не ми се занимаваше с поредната претенциозна имитация – достатъчни ми бяха безкрайните родни реплики на Керуак и Буковски, нароили се през годините. Но името на Петър Крумов все пак не ме оставяше на мира и при по-внимателно проучване на биографията му разбрах, че той е авторът на късометражния филм “Срам”. Един от малкото къси проекти, които съм запомнила на “Златна роза” в последните години, наред с творбите на Павел Веснаков и Христо Симеонов.