Когато писах предварителния текст за 38-то издание на фестивала „Златна роза“ и споменах, че ключовата дума този път ще е дистанция, се опасявах да не изляза лош пророк. И тази физическа отдалеченост, която пандемията ни налага, да не се е пренесла и на екрана. Защото само преди няколко години от реколтата родни филми лъхаше толкова студенина и безлюбовие, като че ли сърцата на авторите още тогава бяха покрити с маски.

Райе, шик и фрийк са трите думи, които ми идват наум, когато чуя името на Жан-Пол Готие. Той е любимият ми дизайнер, наред с Вивиън Уестууд и Рей Кавакубо. И как няма да не е така, когато в душата си носи същата доза пънк, подобно на двете дами. Достатъчно е да си припомните тениската на британската група “Крас”, която Готие украси с диаманти специално за Дейвид Бекъм. А благодарение на него в гардероба ми обитават дрехи с всевъзможни райета.

Според официалните документи съм бургазлийка. Въпреки че никога не съм живяла в този град извън пределите на родилния дом, вероятно пъпната ми връв е останала някъде там и все още ме кара да се чувствам свързана. Не знам дали това е причината, поради която още с първото си издание през 2016 г. Международният филмов фестивал в Бургас (BIFF) привлече вниманието ми и вече за пети пореден път ви убеждавам, че не бива да го пропускате. В тази особена година, когато почти всички големи културни събития са застопорени на пауза и изчакват по-добри епидемични времена, си е истинско геройство да успееш да направиш фестивал, и то в редовния си термин.

Вече не помня кога и по какво стечение на обстоятелствата сме се запознали с Елица Матеева. Пътищата ни многократно се пресичаха и разминаваха по медиите и фестивалите във Варна, по време на студентстването в София, а по-късно и при споделянето на общото разочарование, че не можем да сме полезни в нашия град. И така… следващ кадър – мястото на действието е “Златна роза”, миналата година. Тогава за моя огромна изненада срещнах една преобразена Елица (но не по Кафка), вече в амплоато й на Госпожата. Първоначално може да звучи стряскащо, но в момента, в който заговори за децата си от киношкола “Братя Люмиер” (към ОДК-Варна), разбираш, че вече е открила как да се справи с проблема за полезността.

От училище знам, че Хага е втората столица на Нидерландия. На нея като на по-невзрачната сестра на Амстердам са отредени административните функции – да се справя с бюрократщината и други досади, свързани с управлението на страната, докато бохемът домакинства на кралското семейство и обира симпатиите на туристите с безбройните си кофишопове и червени фенери.

Когато писах за предстоящия сезон бях споменала, че Варненският театър тази година започва по-резервирано, като залага на изпитани класически автори. Но едва след като изгледах „Свекърва“ си дадох сметка с каква нелека задача се е нагърбил Стоян Радев. Защото в днешно време да поставиш традиционен български текст, при всички случаи, е нож с поне три остриета.

Когато чух за проекта “Кухнята”, първоначално си помислих, че става въпрос за някоя пиеса с така модерната в последно време кулинарна тематика. Време, в което готвенето преживява ренесанс и всяка домакиня се изживява като Джейми Оливър, Антъни Бурдейн и Гордън Рамзи едновременно. По-късно разбрах, че всъщност това е текст от 1957 г., написан от Арнълд Уескър, който заедно с Джон Озбърн (“Обърни се с гняв назад”) е един от поколението на “сърдитите млади хора”. За първи път в България пиесата е поставяна в Младежкия театър през 1973 г. от режисьора Николай Люцканов и бързо се превръща в един от най-запомнящите се спектакли по онова време. Днес повече от 40 години по-късно, с нелеката задача да пренесе легендарния заряд на “Кухнята” на същата сцена, се е заел синът му Владимир Люцканов.

За първи път гледах пиеса на Жорди Галсеран преди пет години. Тогава в рамките на „Варненско лято“ се игра постановката на Бина Хараламбиева „Шведска защита“ („Методът Грьонхолм“), реализирана в Малък градски театър „Зад канала“. Текстът ме заинтригува дотолкова, че дори си купих книжка с три пиеси на каталунския драматург и я изчетох на един дъх. Интригуващите сюжети, неочакваните обрати, необикновените герои и блестящите диалози на Галсеран го направиха мой фаворит и дори успя да измести любимата ми Ясмина Реза.

Ако има режисьор, който не спира да ме изненадва, това безспорно е Лилия Абаджиева. В случай че не си гледал нейните представления от края на 90-те – „Хамлет“ и „Страданията на младия Вертер“, просто си пропуснал половината си живот. В „Краят на играта“ и „В очакване на Годо“ се срещнах с нейното помъдряло алтер-его и затова с огромно любопитство посетих последния й спектакъл „Парижката Света Богородица“, чиято премиера беше в началото на годината в театър „София“. Трябва да призная, че сюрпризът отново беше налице, но този път вкусът му, дори и сладък, не можа да засити сетивата ми.

Едва ли има някой любител на криминални романи, който в последните години да не е прочел поне една книга от скандинавски автор. Жанрът нео-ноар задуха от Севера с такава страшна сила, че почти остави на заден план дори класици като Артър Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, Реймънд Чандлър. Шумотевицата започна с трилогията на Стиг Ларшон “Милениум”, която си и остана най-популярна заради няколкото екранизации и най-вече заради версията на Дейвид Финчър “The Girl With Dragon Tattoo”. На гребена на вълната успешно сърфират и Ю Несбьо (въпреки провала на филма “Снежния човек”), Камила Лекберг, Хенинг Манкел, Арне Дал, Юси Адлер-Улсен. Има обаче и една група автори, която може и да не е толкова популярна, но в никакъв случай не трябва да ги оставяме на резервната скамейка. И за да не ме заподозрете в пристрастия, ще ви срещна с по един писател от всяка скандинавска страна.