Въпреки появата на доста филмови фестивали през годините, за хората от моето поколение “Киномания” винаги ще носи някакъв особен сантимент. Първото издание в края на 80-те беше нещо като своеобразен кино кореком, където можеха да се гледат най-новите и най-добри образци на седмото изкуство. Въпреки променената ситуация, и днес този форум си остава някак ексклузивен, защото показва продукции, които остават встрани от интереса на масовите разпространители. И тази година програмата съдържа кино в ударна форма, което не търпи никакви средства за разсейване. Сигурна съм, че докато гледате всяко от 16-те предложения, няма да се сетите за пуканки и други подобни глезотии.

В рубриката ни “Лексикон” имаме въпрос, в който хората трябва да избират между двама герои от популярни детски книжки. Статистиката показва, че Пипи и Карлсон са абсолютните фаворити и ако трябва да отговоря на същото питане, вероятно ще ги посоча без колебание. В класацията на любимите ми детски книги челните места със сигурност ще бъдат окупирани от скандинавските автори, които нямат равни в историите си за малките читатели. Мисля, че няма човек, който да не е мечтал да живее във Вила Вилекула и да има собствен кон, да прави бели на поразия като Емил от Льонеберя, да разследва престъпления като Кале Детектива или да се озове в чудния свят на муминтролите. Тук някъде между тях се прокрадва и повестта на естонския писател Ено Рауд – “Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада”.

Криминалните романи не са на почит у нас. И не става въпрос за читателския вкус, а за предпочитанията на самите писатели. Колко родни автори на криминалета можете да посочите, без да се замислите, сигурна съм – нито един. Не разбирам погнусата на нашите писатели от този така обичан от хората жанр. Той отдавна вече не е синоним на литература второ качество, която служи само за развлечение. В някои държави отделни книги са включени даже в училищната програма. По тези причини появата на каквото и да е криминално четиво с български подпис за мен е добра новина. Още повече, когато излиза изпод клавиатурата на Богдан Русев.

“Жажда” беше един от филмите, които очаквах с нетърпение на последното издание на фестивала “Златна роза”. Бях любопитна какво ще ни предложи Светла Цоцоркова в своята дебютна творба, тъй като много харесвам късометражния й проект “Живот със София”. Според предварителните анонси всичко изглеждаше обещаващо – успешна премиера на форума в Сан Себастиан (откъдето тръгна и световната слава на “Урок”), под сценария освен самата режисьорка, се бяха подписали и Светослав Овчаров и Венцислав Василев, а актьорският екип няма нужда от представяне – Ивайло Христов, Светлана Янчева, Васил Михайлов, Иван Бърнев… както и прекрасните нови лица – Александър Бенев и Моника Найденова.

Не е тайна, че освен на скандинавското, съм фен и на сръбското кино и смятам, че “Когато порасна, ще стана кенгуру” е един от най-добрите филми, правени някога. По стечение на обстоятелствата преди 10 години тази страна се превърна в мой втори дом и вече имам рядката привилегия не само да следя цялата новоизлязла продукция, но и да разбирам всичко без превод, което прави преживяването още по-колоритно.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему. Този цитат от Толстой се въртеше непрекъснато в главата ми, докато гледах финландския филм Vuosaari (“Самотно пристанище”). Страстта ми към северните държави и тяхната култура не е тайна за никого вече, но може би Финландия е страната, която най-малко познавам, и освен с лентите на Аки Каурисмаки, не съм се сблъсквала с много друга тяхна продукция.

Докато бях под карантина, реших да обърна по-сериозно внимание на предаването “Моят плейлист” по БНТ, от което досега бях гледала единични издания. В началото ми се струваха доста претенциозни изказванията на повечето участници колко е трудно да подредиш 10 любими песни. Когато се замислих обаче, се оказа не толкова лесна задача – да избереш определена бройка парчета, да ги опаковаш в някаква концепция, да ги разкрасиш с някоя любопитна история. И понеже ми стана интересно, а в този живот няма да се сдобия със звезден статус, за да бъда гост в подобно шоу, представям тук собствения си плейлист.

Понякога и преди Коледа се случват чудеса. Особено пък когато трябва да посрещнеш варненското театрално лято само месец преди настъпването на Рождество. В тази особена пандемична година се случи и това, дори без да живеем в Австралия.

28-то издание на театралния фестивал започва на 25 ноември и за първи път ще бъде изцяло в дигитален облик. Разбира се, ще ми липсва атмосферата на откриването, срещите с обичайните заподозрени, с които да обсъждаме вълненията или разочарованията. Но да погледнем от добрата страна – кога друг път ще ни се отдаде възможност да видим накуп спектакли на едни от водещите европейски режисьори в момента. С някои се познаваме добре, дори сме се срещали на живо (Галин Стоев, Тимофей Кулябин, Деклан Донелан), с други тепърва ще се сблъскаме (Гжегож Яжина, Кирил Серебренников, Андреас Кригенбург). Както винаги не са пренебрегнати и любителите на танца, тях ги очакват огнено фламенко от балет “Мануел Рамирес”, съвременно хореографско тълкуване на Бах от Анне Тереза Де Кеерсмакер, фантазен свят от спомени за даоистки ритуали и оживения живот по улиците на Тайпе от “Клауд гейт” – Тайван, както и филм за живота на французойката Маги Марен.

Когато шведският режисьор Рой Андершон получи наградата “Златен лъв” във Венеция през 2014 г. за филма “Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието”, името ми се стори познато, но нищо повече. Едва след като успях да видя абсурдната черна комедия на скандинавския ексцентрик и прочетох, че продукцията е част от трилогия, се сетих, че всъщност вече съм гледала първата лента от поредицата – “Песни от втория етаж”. В рамките на Европейския филмов фестивал в Палич (Сърбия), на който Андершон беше почетен гост, успях да се запозная и с другите негови продукции – “Шведска любовна история” и “Вие, живите”, както и с две късометражки. Заинтригувана от шантавото му творчество, с нетърпение очаквах срещата на Рой Андершон с фестивалната публика.

Филмът на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов “Христо” има дълга история. За проекта се заговори още преди години, когато работното му заглавие беше “Макарена”. Нямам идея какво е останало от първоначалния замисъл, но на последното издание на “Златна роза” получихме окончателната версия под името “Христо”.