Милано е мястото, което ясно си спомням, че исках да посетя в невръстните си години. Не мислете обаче, че още от малка съм била някаква шопинг кифла. По това време даже и не бях чувала за по-голяма част от дизайнерите, просто като повечето момичета бях влюбена в Марко ван Бастен и мечтаех да отида поне на един мач на „Милан”. Но както се казва – внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Магията около Милано беше развалена още със самото пристигане. Посрещна ме сив и невзрачен град, който по някакъв начин ми напомняше София.

„Много хубаво тук, много”, написа преди няколко дни бивш колега за Сегед. Първоначално този статус ме учуди, защото съм била стотици пъти там и не съм видяла нищо чак толкова специално. Може би, защото и аз подобно на новите си съграждани /имам предвид тук в Суботица/, свикнах да гледам на него единствено като място за шопинг. Но когато върна лентата назад и си спомня първата ми визита се сещам, че бях не по-малко очарована от града.

Знам, че всички очаквате да започна историята за Брюж с някаква асоциация на онзи филм с Колин Фарел, който превърна града в попкултурна икона. За ваша изненада обаче, не съм го гледала все още, въпреки че не съм пропуснала нито една пиеса на Мартин Макдона по родните театри. Какво да направя, не си падам по Колин Фарел. Мистър Макдона можеше да избере някой по-привлекателен за мен актьор, като Юън Макгрегър, нищо че е шотландец.

Имало едно време през девет планини в десета, в едно царство господарство… Нали така започват почти всички класически приказки. И началото на нашата може да бъде подобно, само дето царството, за което искам да разкажа, не се намира чак толкова далеч, а само на половин час от Верона, на източния бряг на езерото Гарда. Разбира се, че става въпрос за Гардаленд – италианският отговор на Дисни, който е далеч по-симпатичен и екстремен от бонбонената империя на Мики Маус. Тук от дълги години мъдро, но като всички детски любимци понякога на ръба на послушанието, управлява Преземоло. Жълто-зеленият петнист дракон с червен пънкарски гребен, е основният талисман на увеселителния парк. Подобно на американския си събрат Мики и той има вярна приятелска дружина, сред която се откроява Аврора – принцесата-вълшебница, която противно на пакостливия си нрав, се отличава с изключителна прецизност, когато проявява магьосническите си дарби.

Къде ще ходиш на море? Щом дойде лятото и веднага ме застрелват с този въпрос. Хора, не ходя на море, живея там или поне живеех допреди няколко години. И въобще не я разбирам тази почивка, на която се забиваш някъде за 14 дни и само спиш, ядеш и се пържиш на плажа. Но човек и добре да живее, идва ден когато с коварни прийоми, успяват да го убедят да отиде на море. Добре, от мен да мине – тръгваме за Хърватска, в онази част там, дето приличала на Италия. Тук да уточня, че става въпрос за полуостров Истра и градчето Ровин, което според обясненията, е нещо като Кан и Ница в едно.

Винаги съм обичала да чета по няколко книги наведнъж. И по тази причина на нощното ми шкафче постоянно се издига кула, подобна на тази в Пиза, която се срутва в мига, когато протегна ръка за телефона, или просто искам да погледна колко е часът. Едно от заглавията, с които в момента боря безсънието в жегите, е „Попизъм” на Анди Уорхол. В нея „бащата на поп арта” се чуди как може Грейс Кели да замени Америка с Монако. Сори Анди, но ти не си жена, и не ги разбираш тези работи. Дори аз, която не помня в съзнателния си живот да съм искала да стана принцеса, след като се върнах оттам, дълго време изпитвах някакво влечение към роялизма. И да, признавам си, гледах сватбата на Албер и Чарлийн по телевизията.

Никога не съм си представяла, че с град като Мюнхен ще ме свързват толкова нежни чувства. От висотата на арт интересите си дори съм се отнасяла с лека насмешка към баварската столица като място, което не може да предложи нищо повече от надпиване с бира, преяждане с вурстчета и пушени свински крачета. Но дори поводът за първото ми посещение, се оказа толкова изненадващ, че успя да вмести Мюнхен в моето не толкова разточително на емоции сърце. И за да не ви мъча повече – става въпрос за концерт на една от най-любимите ми групи – Nine Inch Nails. Там за пръв път видях на живо вечния си идол Трент Резнър и разбрах, че съществува реално, а не само на плакатите, които с години украсяваха стените на детската ми стая. Но няма да ви занимавам повече с тийнейджърските си трепети и съжалението по неосъществената си кариера на груупи, а ще ви предложа няколко оферти, на които няма да можете да откажете, ако интересите ви се простират отвъд Октоберфест и футбола.

Неотдавна на бира със стар приятел се разговорихме за Венеция и вечната тема кога е най-подходящото време за посещение заради миризмата на каналите. Повечето хора са за зимните месеци, най-вече заради традиционния карнавал през февруари. Туристически справочник от 1500 г. посочва май като идеалния период за пътуване. Лично аз бях през най-горещите дни на август и трябва да призная, че не усетих нищо, въпреки почти ловджийското си обоняние.

Преди няколко дни си купих тениска, на която пише „London is waiting for me”. И си помислих колко актуална щеше да бъде години назад, когато почетното първо място в списъка ми с желания, неизменно беше да поживея в английската столица. Култът ми към всичко британско продължава и до днес, въпреки известното разочарование, което изпитах, когато за първи път посетих Лондон.

Има само едно място, където можеш да срещнеш Анджелина Джоли и Боно, докато похапваш кебапчета с лук или бюрек със сирене. Сараево – това е градът, където културата се среща с бахура и резултатът е повече от впечатляващ. Предварителните ми познания за босненската столица се изчерпваха с мрачния исторически факт, че именно тук е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд, което става повод за избухването на Първата световна война. А от по-ново време си спомнях зимните олимпийски игри и вълчето Вучко, което е най-любимият ми талисман заедно с мечето Миша. Голяма беше изненадата ми, когато видях, че Вучко изобщо не е забравен и продължава да се кипри на всевъзможни сувенири.