Предполагам е неизбежно, но както и мнозинството, така и аз свързвам Холандия с лалетата, футбола, велосипедите, вятърните мелници и “Филипс”. Тук обаче ще направя едно много важно допълнение – тя е и страната на художниците и при това много се гордее с тях. Още при слизането ми на гарата в Айндховен забелязах табло със светещ надпис. Първоначално не му обърнах внимание, тъй като с холандския все още не сме преминали на “ти”, а и помислих, че е някаква реклама. Но при по-внимателно вглеждане ми се мярна името на Пийт Мондриан и разбрах, че мисъл на един най-противоречивите нидерландски творци посреща и изпраща пътниците на гарата в град, който е значително по-малък от Варна и не съм чула да е кандидатствал за никаква столица на културата.

Не съм страстен любител на филмите, но с българското кино имам някаква особена връзка. Причините вероятно са комплексни – детските спомени, фестивалът “Златна роза”, който ми се падна по разпределение, когато преди повече от 20 години започнах работа като журналист, носталгията по родината. Всичко това ме кара всяка есен да стягам куфарите за Варна, за да не пропусна поредното издание на форума, за който вече споменах.

В днешно време, когато се заговори за анимация, всички си представят филмите на Дисни. Разбира се, в това няма нищо лошо и никой не може да отрече качествата им. Но лично аз като човек от поколение, което по обясними причини е израснало с друга естетика, имам нужда и от известно разнообразие. Ако и вие търсите нещо по-различно от конвейрните Дисни продукции, Световният фестивал на анимационния филм във Варна е подходящото събитие. Петнадесетото издание на възстановения през 2011 г. форум ще се проведе от 11 до 15 септември в залите на Фестивалния и конгресен център.

Преди да отида в Андалусия, единственото депресиращо нещо, с което свързвах тази жежка испанска провинция, бяха пиесите на Федерико Гарсия Лорка и най-вече “Домът на Бернарда Алба”. За Гранада бях чувала, че е огнено място, изцяло подчинено на фламенкото и страстта. Изненадващо обаче при моето пристигане градът сякаш е изгубил цялата си веселост и дъждът не спира да се лее като в митичното Макондо. В разгара сме на пролетта, но планината Сиера Невада е покрита със сняг, въпреки че стартовете от световната купа по ски приключиха преди повече от месец. Ако някога съм се оплакала от тълпи туристи, сега е моментът да застана засрамено в ъгъла и да се покая за лошите си думи.

Изглежда, че Иван Вирипаев ще бъде най-поставяният драматург на родна сцена през този сезон. И то от режисьорите, на които дължим неговата популярност у нас – Галин Стоев и Явор Гърдев. И двамата са се спрели на непознати досега в България текстове на руския автор – „Танцът Делхи” и „Пияните”.

Като човек, който не е пропуснал нито едно издание на МТФ “Варненско лято”, всяка година по това време очаквам с нетърпение обявяването на програмата. Преди интересът ми към родните заглавия беше водещ, но сега все по-често се улавям, че първо проверявам каква е ситуацията в международната селекция. И докато при българския афиш в последно време често имам забележки и несъгласия с програматорите, чуждият винаги е безкомпромисен и не изневерява на добрия вкус.

Вероятно никога нямаше да познавам Петър Денчев, ако не живеех в Сърбия. Той е един от малкото хора в България, чиито познания за бивша Югославия не се изчерпват с турбо фолка и плескавиците. Не гледа учудено, когато чуе за “црни талас”, знае кои са Оливер Фрлич и “Шарло Акробата”, както и къде се намира “Чекаоница” в Белград. Защо разказвам всичко това? Петър Денчев ми беше известен предимно с работата си като театрален режисьор и сега за първи път съвсем (не)случайно при мен попадна романът му “Малкият бог на земетръса” (“Жанет 45”).

Някъде в по-късното ми детство родителите ми ходиха на круиз в Гърция. Не си спомням нито впечатленията им от различните места, нито подаръците, които ми бяха донесли. Сещам се единствено, че навсякъде ги е посрещало дъждовно време, както и репликата на майка ми – “Оттук нататък само някой да ми е казал, че Гърция е слънчева страна”. Подобно изказване мога да направя и аз, само че за една друга, набедена за винаги топла и суха държава – Испания. Преди 10 години по време на екскурзия в Барселона, Валенсия и Палма де Майорка направих бицепси от носене на чадър, а чорапите си трябваше да ги сменям на всеки кръгъл час. Сега за пътуването ми до Андалусия се приготвих подобаващо – мартенси, норвежко яке и неизменния чадър на точки, въпреки че на снимките си приятели, били по тези географски ширини преди мен, се разхождат почти без връхни дрехи по Коледа или демонстрират тен през февруари.

В последните няколко години винаги имам известни резерви към основната българска програма на Международния театрален фестивал “Варненско лято”. И откакто вече няма официален селекционер, който да опакова личните си предпочитания в някаква концепция и да ги украси с подходящо мото, все по-трудно се ориентирам в критериите за подбор. Наясно съм, че задачата на един сериозен форум не е да представя зрителски хитове, но ми се струва, че в афиша трябва да присъстват спектакли, които дори и да не са се превърнали в събития, са били обговаряни по някакъв начин в общественото пространство или са носители на определени тенденции.

Ако следваме клишетата, кои три неща ви идват наум, щом чуете Финландия – водка, сауна и хеви метъл, разбира се. Не съм от неортодоксалните туристи, които отричат популярните забележителности и винаги гледат да изпъкнат с някаква особено “оригинална” препоръка, като да се врем в страничните улички или да общуваме с местните. Предпочитам да обикалям по музеи, галерии, храмове, кафенета, а за житейските радости и неволи на хората съм заделила часовете, прекарани по маршрута Суботица-Ниш-София и София-Варна.