Ако има театрален и филмов жанр, който наистина не разбирам, това е мюзикълът. Не че не обичам музиката и танците, но ги предпочитам в чистия им вид, а не омесени в някакъв тюрлюгювеч, където в повечето случаи стоят нелепо. Затова и трудно се реших да гледам първия роден опит в този жанр „Старинната монета“, но ме привлякоха имената на Братя Мормареви като сценаристи и това, че е сниман по нашето Черноморие. Лентата е от 1965 г. и е копродукция с ГДР, като по-голямата част е заснета на „Златни пясъци“, което ме кара да предполагам, че е поръчан и с рекламна цел, тъй като курортът е нов по онова време.

Не познавах Красимир Спасов в амплоато му на кинорежисьор, затова с интерес започнах да гледам дебютната му лента “Забравете този случай”. Само за справка, известният театрал има в творческата си биография още една продукция – “О, Господи, къде си?”. Но да се върнем на споменатия вече филм. Той е по сценарий на Георги Данаилов, като в основата му е неговата пиеса – “Есента на един следовател”. Когато се адаптира сценичен текст за кино, винаги има заложени капани и тук някои от тях не са избегнати успешно. Най-вече това си личи в динамиката на творбата, като действието често е накъсано от вътрешните монолози и размисли на главния герой.

1 юни е един от любимите ми празници, въпреки че отдавна се водя в графата пораснали, да не кажа и остарели. Освен задължителното ходене на сладкарница, отбелязването на Деня на детето при мен включва и припомнянето на български филм от времето когато и аз бях в невръстна възраст. Този път думата припомняне я казвам условно, защото лентата „Задача с много неизвестни“ беше непозната за мен. Направо подскочих от радост, че все още има филм по сценарий на Братя Мормареви („Васко да Гама от село Рупча“, „Войната на таралежите“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Изпити по никое време“, „С деца на море“, „13-тата годеница на принца“), който все още не съм гледала, при това с криминален сюжет. Е, криминален е силно казано, но главните герои, подобно на истински детективи се впускат в приключението с главата напред.

Покрай финала на родния сериал „Откраднат живот“ се сетих за един прекрасен, но вероятно вече позабравен български филм на лекарска тематика. Става въпрос за „Хирурзи“, чиято премиера е в началото на далечната 1977 г. Режисьор на драмата е познатата предимно с работата си върху детски ленти Иванка Гръбчева. И докато при продукциите за малчугани най-често си партнира с Братя Мормареви, при останалите филми автор на повечето от сценариите е Георги Данаилов.

Признавам си, че имам предпочитания към продукциите, в които Георги Калоянчев е в своето добре познато комедийно амплоа (с изключение на „Инспекторът и нощта“). Но въпреки това, съм изгледала почти цялата му филмография и затова винаги се изненадвам, когато открия непозната лента, в която той да е главно действащо лице. Такъв е случаят със „Заплахата“, чиято премиера е била през 1989 г. и вероятно по тази причина е останал на заден план. Режисьор е Милен Николов, чиито филми „Сиромашко лято“, „Романтична история“, „Някой пред вратата“ вече сме представяли в нашата рубрика. Сценарият е на Борислав Геронтиев, а оператор е Димко Минов.

След като преди време представихме филма „Хирурзи”, в който главната роля беше поверена на Васил Михайлов още преди да стане всенароден любимец с капитан Петко войвода, сега се обръщаме към лента, снимана след огромния успех на сериала. Премиерата на „Събеседник по желание” е на 15 октомври 1984 г. Режисьор е Христо Христов, който заедно с Валентин Ганев е и съсценарист. Предполагам, популярността на Васил Михайлов е натежала при избора на подходящ човек за главното действащо лице, защото сюжетът се върти именно около известен на публиката актьор.

Дълго време се шегувах, че съм единственият българин, който все още не е ходил в Гърция и някак успявах да задържа този уникален статус, докато евтини самолетни билети не ме хвърлиха директно в изкушението. Запознатите с досегашните ми пътешествия няма да са особено затруднени да предположат къде е стъпил кракът ми за първи път в земята на елините – Атина, разбира се!

“В кръг” е втората част от социално ориентираната трилогия на Стефан Командарев. След таксиметровите шофьори в “Посоки”, полицаите са новите инструменти, с които режисьорът (лекар по образование) прави дисекция на нашето разпадащо се общество. Неслучайно действието се развива в навечерието на 10 ноември, когато се навършват 30 години от идването на т.нар. демокрация. Виждаме отново улиците на нощна София, като този път сюжетът проследява три двойки патрулиращи полицаи от различни районни управления. Свързващата нишка между тях е Лазар – Ованес Торосян (в името е закодирано основното послание на филма), починал от свръхдоза наркоман, който никой не иска да прибере, за да не се занимава с бюрократщини.

Когато за първи път попаднах на заглавието “Катафалка, два носорога” (“Колибри”), си казах, че едва ли ще прочета този роман. От една страна направих някаква неволна асоциация с “И магарето видя ангела” на Ник Кейв, а от друга заявеното от автора влияние на Селин, Пазолини и Боланьо ми се стори твърде помпозно. Не ме разбирайте погрешно, обожавам изброените творци и точно по тази причина не ми се занимаваше с поредната претенциозна имитация – достатъчни ми бяха безкрайните родни реплики на Керуак и Буковски, нароили се през годините. Но името на Петър Крумов все пак не ме оставяше на мира и при по-внимателно проучване на биографията му разбрах, че той е авторът на късометражния филм “Срам”. Един от малкото къси проекти, които съм запомнила на “Златна роза” в последните години, наред с творбите на Павел Веснаков и Христо Симеонов.

Както и при повечето хора, първите ми асоциации със Севиля са свързани с операта. И тук не става дума само за прословутия бръснар на Росини. Градът се оказва любимо място и на Моцарт, Верди, Бетовен, Бизе, Прокофиев. Нямам идея дали някой от въпросните композитори е посещавал Севиля, но по някаква причина са избрали за либрето истории, случващи се именно тук.