Подобно на криминалните романи, и родните филми в този жанр не се срещат особено често. От старите ленти си спомням “Инспекторът и нощта”, някои екранизации по Павел Вежинов, “Не знам, не чух, не видях”, както и няколко сериала. Останах приятно изненадана, когато попаднах на заглавието “Човек на паважа”, още повече, че главната роля в него се изпълнява от Тодор Колев. Мислех, че съм видяла всички филми с негово участие, но се оказва, че имам още да наваксвам. Друго, което пробуди любопитството ми е, че режисьор на кримката е Хачо Бояджиев, който за този проект е напуснал комфортната си зона на мюзикълите и новогодишните телевизионни програми. Сценарият е дело на Любен Станев, като в основата лежи действителен случай, описан в книгата на Петко Здравков “Изповеди на стария прокурор”. По неговото произведение “Един прокурор разказва” пък е създадена легендарната продукция на Георги Дюлгеров “Авантаж”.

Къде се крие щастието? В какво се измерва? Постижимо ли е изобщо? Това са едни от най-често задаваните въпроси, наред с тези за смисъла на живота и яйцето и кокошката. Отговори на вечните питания се опитват да намерят и авторите на българския игрален филм “100 тона щастие”. Комичната алегория с елементи на абсурд е дело на режисьора Петър Василев-Милевин (добре познат на зрителите с “Баш майсторът”, “Маневри на петия етаж”, “Специалист по всичко”, “Кит”, “Два диоптъра далекогледство”) и сценариста Мирон Иванов. Премиерата е през 1978 г.

Криминалната драма „Не знам, не чух, не видях“ не попада изцяло в категорията на филмите, които не са успели да добият популярност. Но покрай две трагични случки от последните седмици ми се стори подходящо да си я припомним. Няма да се впускам в подробности за самите инциденти, защото вече са описани в медиите. Това обаче, което ми направи впечатление, бяха коментарите в какви егоисти сме се превърнали и как не се трогваме от нищо, което не ни засяга пряко. По тази причина неволно се сетих за този филм, чиято премиера е през 1984 г. Други времена, друг строй, друга ценностна система – само че събитията и реакциите на хората са си все същите. Неслучайно един от основните принципи в разследванията на легендарната мис Марпъл от романите на Агата Кристи е, че човешката природа навсякъде е еднаква.

“Разводи, разводи” е комедия от “граничната” 1989 г. и подобно на “Брачни шеги” (който вече сме представяли в рубриката), разобличава  лицемерния морал, който бива налаган години наред и предсказва бъдещия колапс на семейните ценности. Филмът представлява пъзел от няколко новели, които показват различни гледни точки към мотивите за раздяла. При едни от героите са чисто прагматични, при други става въпрос за банално отегчение от брака, а при трети се намесва и най-често срещаната причина – изневярата.  Но независимо какъв е бил моторът, задвижил развода, всички истории са представени със завидно чувство за хумор и ни карат да се усмихваме, въпреки горчивината на тематиката. Режисьорите в проекта са шестима – Георги Стоев, Иванка Гръбчева, Веселин Бранев, Ивайло Джамбазов, Коста Биков и Рангел Вълчанов.

След участието си в един от най-емблематичните български филми за всички времена – „Вчера“, Христо Шопов и София Кузева за една нощ се събуждат звезди. Популярността им като Иван и Дана е толкова голяма, че следващите ленти, в които участват, минават някак незабелязано. Освен в „Разводи, разводи“, който представихме миналия път, двамата си партнират и в драмата на режисьора Александър Раковски – „Очите плачат различно“. В основата на сценария е едноименният роман на Боян Биолчев, а премиерата е през 1989 г.

Неведнъж съм казвала, че обичам да гледам стари филми, снимани във Варна. Не знам дали е пристъп на носталгия, но се чувствам някак уютно, припомняйки си града такъв, какъвто го знам от моето детство. По тази причина този път се спрях на неизвестната за мен лента “10 дни неплатени”.
Режисьор на филма е Януш Вазов, сценарист Тодор Монов, а премиерата е на 16 юни 1972 г.

Един от най-ярките творчески тандеми в българското кино безспорно е Рангел Вълчанов – Валери Петров. В края на 50-те и началото на 60-те  двамата създават легендарни продукции като “На малкия остров” и “Слънцето и сянката”, като след това всеки поема по свой собствен кино коловоз. И така до 1978 г., когато се завръщат отново в екип като режисьор и сценарист, този път на “С любов и нежност”.

Преди няколко дни беше рожденият ден на Петя Дубарова – морското момиче, което остана завинаги на 17. Годишнината беше пространно отразена в медиите и социалните мрежи, което ми даде повод да си припомня филма “Трампа”, в който младата поетеса грее в епизодична, но запомняща се роля.
Една от любимите ми ленти на режисьора Георги Дюлгеров е създадена по произведенията на Ивайло Петров – “Три срещи” и “Объркани записки” и в първоначалния сценарий появата на Петя не е предвидена. Идеята на Дюлгеров била да включи момичета, които пишат стихове. Но след като се среща с талантливата 16-годишна поетеса, с която споделят едно и също родно място – Бургас, той решава да създаде този действителен образ.

Филмът “Защитете дребните животни” ми стана симпатичен по няколко причини. Младите Венцислав Кисьов и Филип Трифонов в главните роли, песента на Васил Найденов “Всичко ми е наред” (която е основният рефрен в лентата), копнежът по Финландия на един от героите и камео участията на Стефан Данаилов и братя Аргирови.

Отмина и още един 15 септември. Къде с вълнение, къде с досада, учениците започнаха новата учебна година. Доста вода изтече от времето, когато за последен път прекрачих прага на школото. Не мога да кажа, че тези години ми липсват, но пък си имам традиция на 15-ти винаги да гледам български филм с училищна тематика. Този път се спрях на “Бягай… обичам те”, лента, която умишлено пропусках дълго време, защото съм чела едноименната книга на Кирил Топалов.