Въпреки че отдавна отлежава в библиотеката ми, едва преди няколко дни посегнах към последния роман на Умберто Еко – „Пражкото гробище“. За майстор като Еко не представлява особена трудност да те омагьоса с вълнуваща история и да те накара да си събереш багажа и да видиш въпросното място. Този път обаче трикът не проработи, защото вече бях посетила Старото еврейско гробище в чешката столица и честно казано не ме впечатли особено. Може би очаквах нещо по-внушително или просто туристите бяха прекалено много, но едва се придвижвах по тесните алеи и постоянно се оказвах заклещена между японски или испански групи. Мисля си, че за да можеш да се завъртиш и да направиш поне една снимка, трябва да има някакъв лимит на посетителите, както е в галериите във Флоренция. Иначе самото място има забележителна история, използвало се е между 1439 г. и 1787 г. и има напластени 12 реда гробници. В момента могат да се видят около 10 000 надгробни паметници, но погребаните са над 100 000.

„Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.”* Така започва любимата ми творба на Кафка – „Метаморфозата”. Това може би е едно от най-известните първи изречения в световната литература наред с началото на „Ана Каренина”. Кафка, заедно с Камю, Сартр и Борис Виан беше един от настолните ми писатели в тийнейджърските години и когато в далечната 1997-ма се озовах за първи път в Прага, тайната ми мисъл беше да обиколя всички места, свързани с него. Но тогава бях все още млада и зелена, твърде неопитна в пътешествията и притесняваща се да говори чужди езици. От компанията нямаше други ентусиасти и кафкианският тур така си потъна в мечтите. Едва сега, по време на третото ми посещение в чешката столица, успях донякъде да изпълня желанието си.

Верона беше първият ми италиански град и както повечето българи по онова време, бях част от организирана група. Още тогава разбрах, че трябва да дойда за втори път, за да мога да усетя истинската атмосфера. В препускането от едно място на друго, колкото да направиш снимки, няма шанс да усетиш дори частица от магията му.

Преди време бях чела книга с любопитни истории за българските писатели. И не помня вече кой от нашите класици никак не обичал излетите сред природата. Един път обаче му се наложило да отиде на гости на нечия вила и току-що седнал под асмата, птица му се изцвъкала на новия костюм. Общо взето по подобен начин стоят и моите взаимоотношения с природата. Колкото пъти склоня да отида на някакъв пикник или безобидна разходка, винаги се завръщам нахапана от всевъзможни гадини, с одрани крака и ръце и всякакви такива неволи. И въпреки че не изпитваме взаимна любов с природата, понякога се налага да се срещнем и да се поздравим от уважение.

Имаше навремето нещо като виц – кое ще уплаши повече жителите на Пиза – ако наклонената кула падне, или ако се изправи. Нямам идея какъв е точният отговор, но при всички случаи ще бъде голяма загуба за тях. За разлика от другите места в Италия, за мен Пиза се оказа доста скучен град. Като видиш прословутата кула и се щракнеш как я подпираш с ръка, няма друго кой знае какво да се прави там. Наистина Piazza dei Miracoli е чудесно място, а катедралата и баптистерията са уникални образци на архитектурата. Обаче ако си бил вече в други италиански градове и си видял поне 15 подобни, някак спираш да се впечатляваш.

“Ти луда ли си да ходиш там?”, “Не те ли е страх?” – това бяха най-честите реплики, с които ме обсипаха, когато споделих намерението си да посетя Белфаст. От една страна тази загриженост ме развесели, но от друга ме накара да се замисля колко малко всъщност се интересуваме от това, което не ни засяга пряко. Оказва се, че мнозина въобще нямат и представа, че гражданската война в Северна Ирландия е приключила преди около 15 години и дори през 1998 г. Дейвид Тримбъл и Джон Хюм получават Нобелова награда за мир. Но разбира се, това не ни пречи да се присмеем на американците, които не различавали Чехия от Чечня, все едно всеки нашенец знае, че столицата Вашингтон и едноименният щат се намират в двата противоположни края на страната.

Да си призная честно не съм виждала друга държава да се гордее толкова с писателите си, колкото Ирландия. „Irish Writers” дори е регистрирана търговска марка и в магазините за сувенири можете да купите всевъзможни джунджурии, декорирани с ликовете на Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Самюел Бекет или Бърнард Шоу. Лично аз се сдобих с комплект карти за игра, който прави реденето на пасианси или сантасето с баща ми далеч по-интелектуално занимание. Странното е, че даже в Англия не забелязах чак такъв култ към Шекспир, а със сигурност няма човек, който дори и да не е чел, поне да не е чувал за „Хамлет” или „Ромео и Жулиета”. И докато се снимах пред статуята на Джеймс Джойс се сетих, че според проучване, британците най-често лъжели, че са чели „Одисей”, за да изглеждат по-интелигентни. Не знам в действителност колко хора са прочели тази книга, аз все още събирам куража да го направя, а преди време дори бях обявила, че съм готова да се влюбя в мъжа, който ми я подари. Каквато и да е истината обаче, „Одисей” със сигурност е най-известното ирландско произведение след The Book of Kells, за която ще стане дума малко по-късно.

След обилната закуска, заради която ви зарязах в миналия разказ, директно се отправих към една от най-големите забележителности на Дъблин – тъмницата Kilmainham Gaol. Не си мислете, че в пътеводителите има някаква грешка, всички по-важни атракции в ирландската столица са затвори, гробища или казарми. Независимо от отвратителното време, което плътно ме следва по петите, на входа на Kilmainham Gaol се вие дълга опашка. Претръпнала вече от вятъра /все пак съм от Варна/ и почти нечувстваща ситния дъжд, който се набива във всеки милиметър от дрехите ми, достигам до заветния вход. Там обаче ме чака нова изненада – следващият свободен час за посещение е в 13 ч., а моят часовник показва 11.40 ч. Добрата новина е, че можеш да чакаш термина си вътре, докато разглеждаш доста обогатяващ знанията музей. А ирландската история има какво да разкаже, въпреки че повечето събития са изпълнени с кръв, глад и революции.

Ако Васко Кръпката беше ирландец, със сигурност хитът му „Няма бира”, щеше да се превърне в национален химн. И как няма – представяте ли си какво би представлявал Дъблин, ако изведнъж пресъхне изворът на „Гинес”? Не само сърцето му в лицето на 900-те пъба ще спре, ами сигурно ще докара до колапс и цялата икономика на „келтския тигър”. „Бира, бира, бира всеки ден”, пък се пееше в едно парче на „Хиподил” и наистина няма по-точно описание на ирландския нощен живот. Започваме точно от него, не само защото пристигнах в 10 вечерта, но повярвайте ми Дъблин изглежда в пъти по-привлекателен по тъмно. Съветът ми е само за начало да се подвизавате в района на Temple Bar, защото макар да е най-популярното място за запивки, през уикендите тълпите от пияни туристи не са никак приятни. Далеч по-автентично е да се отиде в някой не особено централен пъб, където разбира се, пак ще ви олеят с бира, но поне ще почувствате истинския дух на Ирландия. Дори ако имате кураж, може и да поспорите разгорещено с някой от местните, докато гледате ръгби. И последен съвет относно бирата – не поръчвайте Мърфис, защото тя идва от Корк! Що се отнася до локалните индивиди, трябва да отбележа, че Ирландия е първата държава извън Балканите, където виждам хората да използват анцуга като официално облекло.

Вече години наред приятели и колеги ми обясняват възторжено, колко хубаво е на Биеналето на съвременното изкуство в Истанбул. Като виден културтрегер, за да не остана и аз назад, реших да се пробвам. Само че хората добре са го казали, че животът е това, което ти се случва докато си правиш планове. И вместо да потегля с група от сродни арт души, се озовавам седмица по-рано в автобус, като редови екскурзиант. Първото, което ми направи впечатление е, че различни по възраст и интереси хора, се сдушиха още на почивката в Бургас. Докато си пия среднощното кафе, без да искам разбирам къде се крие ключът от палатката – всички те са любители на турските сериали. Честно казано, бях чувала за всякакъв вид туризъм, но сериалният определено ме изненада. Хората не си мечтаят да видят „Света София” или Синята джамия, а тръпнат в очакване дали къщата на Али Реза от „Листопад”, ще бъде отворена за посетители. По време на обиколката с корабче по Босфора, се изтикват с лакти да снимат вилата от „Перла” и гробището, на което ронела сълзи Бихтер от „Забраненият плод”.