Анди Уорхол е безспорно един от най-разпознаваемите артисти на 20-ти век и дори да нямате много допирни точки с модерното изкуство, все някога сте се сблъсквали поне с неговата мултиплицирана Мерилин Монро. За първи от 20 години лондонската галерия “Тейт модърн” ще организира голяма изложба, посветена на “бащата на попарта”. В ретроспективата ще бъдат включени над 100 творби от забележителната му кариера, като наред с емблематичните картини с бутилки от “Кока-Кола” и Мерилин, ще се наблегне на повтарящи се теми около желанието, идентичността и вярата, които произтичат от биографията на Уорхол.

Закуската обикновено е нещо, което винаги пропускам, откакто се грижа сама за себе си. Предполагам, защото не ми се налага да ставам рано всеки ден и докато си изпия кафето, вече е станало време за обяд. Но пък винаги ме е привличала идеята да закусвам някъде навън. Обилната храна сутрин не е по моя вкус, затова и не съм особен фен на британската идея за започване на деня, но виж, италианският почин да хапнеш нещо малко с ароматно силно кафе се доближава до представата ми. Разбира се, и аз като всяко българско дете съм отгледана с мекици и пържени филийки и този вид закуска също заема особено място в сърцето ми. Признавам, че съм доста разглезена в това отношение, защото баба ми беше ненадминат майстор на тестените неща и за нейния личен специалитет – два пъти точено, се носеха легенди. По тази причина не бях яла мекици от години и когато започнаха да се появяват заведения, където да предлагат подобен старомоден “брънч”, отново се върна желанието ми за закуска извън дома.

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А ние ще посрещнем 100-годишнината на нашето филмопроизводство на фаталното число.

Комедията не е сред любимите ми жанрове, особено в съвременния си вариант. Може за някои да изглеждам старомодна, но днешното чувство за хумор не го разбирам, и в повечето филми и сериали рядко откривам нещо смешно. За сметка на това обичам да си припомням разни ретро комедии. Особено удоволствие ми доставят родните продукции, най-вече заради изобилието от култови реплики.

Наскоро си говорихме с приятелка, че вече не се правят игрални филми за деца. И това не е проблем само на родното кино, но като че ли е тенденция и в световен мащаб. Когато бях малка не можех да изброя всичките си любими филми, при това само българските. Днес, ако попитам някое дете, едва ли ще посочи нещо по-различно от анимация на Дисни.

„Зона Б-2“ не е от най-популярните родни комедии и дори много често зрителите я бъркат с култовата лента „Вилна зона“, поради сходното заглавие. И въпреки че остава в сянката на най-добрите образци в жанра, филмът на режисьора Чавдар Гагов съвсем не е за пренебрегване. Създаден по новелите на Георги Мишев – „Черен влак се композира“ и „Бозайници“, премиерата му е през 1989 г.
„Зона Б-2“ не е от комедиите, които ще ви накарат да се търкаляте от смях, но със сигурност е от онези, нашите си, които не спираме да даваме за пример и ни карат да въздишаме, че „нищо вече не е като едно време“.

„Приятели за вечеря“ е български игрален филм от 1980 г. Не помня да съм го засичала по телевизията, не съм чела и да е бил забраняван по някаква причина. Вероятно поради количествата, които тогава е произвеждала родната кинематография, е минал някак незабелязано. Режисьорът Яким Якимов също не е особено познато име за мен. След кратка справка разбирам, че е завършил Висшата филмова школа в Лодз – Полша през 1951 г., но и в творческата му биография не срещам популярно заглавие. Сценарист е Любомир Янов, а музиката е композирана от Александър Бръзицов.

Един от най-големите хитове на Depeche Mode се казва „Enjoy the silence“ и точно тази песен се въртеше през цялото време в главата ми, докато гледах филма „Тихият беглец“. Въпреки че комедията е от 1972 г., с изненада откриваме, че стресът и шумът са тормозели и тогавашните градски хора. Гошо Калимански (Константин Коцев) е касиер-отличник в столично учреждение. Но уличният шум, долитащ през отворения прозорец, тракането на пишещите машини в канцеларията, разговорите на колегите, правят живота му непоносим. Неговата мечта е да живее в пълна тишина. Дори новото жилище не му носи радост, защото още първата вечер е събуден от скандал между ревнивите съседи – семейство Белопитови. От другата страна комшиите правят щур купон, а за капак отдолу долитат звуците на пиано.

В последно време единствените филми, които гледам, са стари български комедии, които по някакви причини не са добили особена популярност. След „Приятели за вечеря“, „Зона Б-2“ и „Тихият беглец“, поредното ми откритие е „Ако можеш, забрави“. За разлика от предишните три, които бих определила като приятни, сегашното ми предложение е истинска перла в короната на родното комедийно кино. Не съм се смяла така, откакто гледах за първи път „Опасен чар“, „Двойникът“ и „Оркестър без име“. Филмът е от 1988 г., а режисьор е неизвестният за мен Николай Босилков. Сценарият на Илия Костов, който в последните 20 години работи предимно като режисьор („Трака-трак“, „Асистентът“, „Време за жени“), е истинско попадение. В лентата няма звездни актьори, може би единствените по-познати имена са на Иван Григоров и София Кузева, която през същата година става известна с участието си във „Вчера“.

„Аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо.
Аз без тебе не мога да сещам на водата прохладния вкус.
Щом отново намеря очите си, ще се върна при теб.
Щом отново намеря сърцето си, ще се върна при теб.“

Така започва една от най-популярните родни балади от 80-те – „Скъпа моя, скъпи мой“. Песента е композирана от Митко Щерев и е в изпълнение на Милица Божинова и Илия Ангелов. Колко обаче от вас си спомнят, че това всъщност е мелодия от едноименния филм на режисьора Едуард Захариев. Премиерата му е на 3 февруари 1986 г. и се сещам, че тогава родителите ми чакаха на опашка, за да се снабдят с билети. Около лентата се вдигна много шум, защото в нея участваха тийнейджърските идоли от този период братя Аргирови, както и футболистът от „Левски“ Божидар Искренов – Гибона.