В един от любимите ми романи на Жул Верн – „Пътешествие около света за 80 дни” главният герой Филиъс Фог се впуска в околосветско пътешествие в резултат на облог. Той трябва да обиколи земното кълбо точно за 80 дни или по-малко. Искате ли да се хванем на бас, че аз мога да посетя всички европейски държави, или поне 27-те членки на ЕС, само за 80 минути. Като за целта е достатъчно да имам около 15 евро в джоба – толкова е цената на билета за парка „Мини Европа” в Брюксел.

Предполагам, че за много хора от моето поколение един от най-ярките спомени, свързани със слушане на радио, наред с детското в 6.50 и „Дела и документи”, е съобщаването на нивото на река Дунав в сантиметри. Като изключим образователната функция – и до ден днешен всеки българин освен “Мерси” знае на френски и sans changement, за мен въпросната емисия беше и мощен стимулатор на въображението. Всеки следобед слушах замечтано как говорителката изброява имената на знайни и незнайни градове, села и паланки и се опитвах да си представя как изглеждат. Едно от най-звучните наименования безспорно беше Нови Сад. В моите имагинерни образи, градът преставляваше огромен парк, в който освен стотици видове цветя, храсти и дървета, растяха и гигантски печурки върху които да си почиват уморените охлюви.

Наясно съм, че сега всички ще ме поправите и ще кажете, че това с виждането и умирането се отнася за Неапол. Но понеже все още не съм била в града, разположен в пазвата на Везувий, си позволявам да отнеса фразата към друго италианско място, на което пасва перфектно. Нямам идея защо в последните дни постоянно си мисля за Сиена. Дали заради усърдното четене на материали за живота в средновековните градове, или пък коледният вирус ме е заразил без да съм разбрала. Но Сиена /заедно с Флоренция/ определено е от местата, където искам да се връщам отново и отново.

Винаги съм имала особен афинитет към историята и въпреки че навремето не се представих особено блестящо на кандидат-студентския изпит и така се разминах с възможността да стана втория Хайнрих Шлиман, влечението ми остана и до днес. По тази причина не се колебах дълго, когато получих оферта за еднодневен излет до Опустасер – място, за което не само че не бях чувала, а ми трябваше и доста време, за да се науча да произнасям правилно името му. Както се осведомих по пътя, във въпросното селище е била основана Унгария. По-точно техният хан Аспарух, или Арпад, е забил знамето с конската опашка, или каквото там са имали и създал държавата.

Неведнъж съм казвала, че южните дестинации не са за мен. Обичам хаоса и пъстротата, които обикновено обитават топлите места, но жегата ме изнервя, а и никак не харесвам палми. Видя ли море, плажове и въпросните дървета, почти веднага губя интерес. Валенсия обаче не се предаде лесно и успя да ми стане симпатична, даже ако имах повече време можеше и да се сприятелим.

„Какво ще й гледам на Вената, град като град, хора, къщи, салтанати”, възкликнах и аз по подобен на Бай Ганьо начин, когато разбрах, че ще прекарам известно време в австрийската столица. Не знам защо, но стерилната красота на немските и австрийските градове никога не ме е привличала. Не че Виена е някакво супер подредено място, което лъщи от чистота, но все пак не може да избяга от особената строгост и прецизност на градовете в тази част на Европа.

Милано е мястото, което ясно си спомням, че исках да посетя в невръстните си години. Не мислете обаче, че още от малка съм била някаква шопинг кифла. По това време даже и не бях чувала за по-голяма част от дизайнерите, просто като повечето момичета бях влюбена в Марко ван Бастен и мечтаех да отида поне на един мач на „Милан”. Но както се казва – внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Магията около Милано беше развалена още със самото пристигане. Посрещна ме сив и невзрачен град, който по някакъв начин ми напомняше София.

„Много хубаво тук, много”, написа преди няколко дни бивш колега за Сегед. Първоначално този статус ме учуди, защото съм била стотици пъти там и не съм видяла нищо чак толкова специално. Може би, защото и аз подобно на новите си съграждани /имам предвид тук в Суботица/, свикнах да гледам на него единствено като място за шопинг. Но когато върна лентата назад и си спомня първата ми визита се сещам, че бях не по-малко очарована от града.

Знам, че всички очаквате да започна историята за Брюж с някаква асоциация на онзи филм с Колин Фарел, който превърна града в попкултурна икона. За ваша изненада обаче, не съм го гледала все още, въпреки че не съм пропуснала нито една пиеса на Мартин Макдона по родните театри. Какво да направя, не си падам по Колин Фарел. Мистър Макдона можеше да избере някой по-привлекателен за мен актьор, като Юън Макгрегър, нищо че е шотландец.