Сигурно съм единственият българин, който все още не е ходил в Гърция. Но пък през цялото време докато бях в Сиракуза имах чувството, че съм в южната ни съседка или поне в представата си за нея. Усещането започна още на гарата, след като разбрахме, че железниците ще стачкуват до 9 вечерта, а така или иначе след този час влакове по разписание няма. Но решихме, че спасение под формата на автобуси ще търсим по-късно.

Докато бях в Сицилия, не можех да се отърва от усещането, че съм попаднала във филм – от онези хубавите, италиански, на Фелини. Когато естествената красота и сладкият живот все още бяха постижими. Чувството за някаква кино (не)реалност обаче ме обзе напълно още щом слязох от влака на гарата в Таормина. Всъщност населеното място имаше друго име, а самата Таормина е разположена нагоре по склона. И понеже за никого не е тайна моята лоша физическа форма, се наложи да ползвам автобус вместо да се изкачвам пеша. Билетите, както любезно ме осведомиха, се продавали единствено в кафенето на гарата. Там ни обслужваше странен мъж с папагал на рамото и вършеше работата си с хладнокръвен професионализъм, докато шарената птица го кълвеше по врата.

Градовете са като хората – при някои любовта те връхлита от пръв поглед, на други им отнема време, докато открият път към сърцето ти. При местата си има и редица предимства – там не се налага да бъдеш моногамен и можеш да отпуснеш на воля душата си. Също така градовете не ти се натрапват, не те омайват с празни приказки, а те прелъстяват бавно и безмълвно, оставяйки те да ги откриваш с всичките си сетива.