Рядко ми се случва да пиша два пъти за един и същи град. Нямах намерение да го правя за Берлин, защото мислех, че в първия си текст съм казала всичко. Сега от дистанцията на времето го разглеждам по-скоро като някакво свое обяснение в любов, което няма особена практическа стойност. Този път ще оставя разумът да надделее над чувствата и ще се пробвам да бъда максимално прагматична.

Когато бях малка, по Радио Варна имаше специална емисия, в която поради липса на други форми на комуникация съобщаваха в кои пристанища се намират корабите на БМФ. Вероятно някъде по това време за първи път съм чула за Малмьо, както и за всички останали знайни и незнайни места и съм си създала някаква абстрактна представа. Преди да тръгна за шведския град знаех само, че е третият по големина и е побратимен с Варна. Неволно допълнителна информация получих и от любимия си сериал Broen/Bron, в който половината от действието се случва именно там. От епизодите оставаш с впечатление, че Малмьо едва ли не е някакъв мегаполис, където всеки ден се случват серийни убийства, но истината е съвсем различна. Градът ме изненада с размерите си – доста по-малък е от Варна, но изглежда много по-космополитен, което се дължи на множеството емигранти. Въпреки мултикултурното си лице обаче Малмьо е запазил и традиционната скандинавска естетика. Това си личи най-вече в оформянето на градското пространство, където зад всеки ъгъл те дебне някоя приятна цветна изненада. Темата ме вълнува особено силно в последно време, след като в България кичът по отношение на средата е плъзнал като грипна епидемия.

Ако не се лъжа, неведнъж съм споменавала, че по Коледа (а и изобщо по празници) избягвам пътуванията. Не обичам тълпите туристи, а и по това време от годината музеите и галериите обикновено са затворени. Но се случва да си представям как биха изглеждали дадени градове през различните сезони. Който следи рубриката редовно, сигурно си спомня, че бях препоръчала Сиена като възможно място за коледните празници. Подобно усещане за уют и празнична магия ми остави и датското градче Хелзингьор.

Копенхаген сигурно е европейската столица с най-много дворци на квадратен метър. Единствено Лондон може би притежава повече замъци, но той пък е в пъти по-обширен, така че изпада от класацията. Както всяка уважаваща себе си монархия и Дания си има кралско семейство. Представителите му не греят от кориците на списанията и не притежават светския блясък на британската фамилия, но също си имат свое място в сърцата на сънародниците си. Дворецът Амалиенбор е основната резиденция на датските монарси. Комплексът е съставен от четири класически сгради, като тук липсват така характерните за района кулички. Местните принцеси не са имали възможността като Рапунцел да използват косите си да се срещат с любимите си. Но пък дворецът е снабден с балкон, от който кралицата отправя официалните си обръщения към нацията. За съжаление тенденцията ремонти да ме преследват в живота, беше спазена и тук. И от Амалиенбор успях да видя общо взето само кралските стражи, които мога само да гадая как издържат на жегата с униформите си. Добре, че лятото там е кратко.

Не вярвам в преражданията, но понякога се случват неща, които разклащат иначе стабилните ми убеждения. И ако все пак предишни животи съществуват, със сигурност в най-осъзнатия от тях съм била жена на някой викинг. Открай време изпитвам необяснимо влечение към всичко скандинавско. Още от дете мечтата ми беше да съм руса със сини очи и безкрайно завиждах на всички блондинести деца (по онова време предимно полячета), които срещах във Варна. По-късно се запалих по зимните спортове (само като зрител, не си мислете, че съм някоя заклета скиорка или сноубордистка) и някак съвсем естествено започнах да симпатизирам на норвежките атлети. С годините дойдоха филмите, книгите и така до деня, в който най-после тръгнах на пътешествие към така бленувания север.