Когато чуете Позитано, първата ви асоциация навярно е със софийската улица, на която се помещава централата на една от българските политически партии. Сега обаче ще пътешестваме до един италиански град със същото име, който за щастие няма нищо общо с родните реалии. Позитано е малко живописно селище, разположено на Амалфийското крайбрежие, което ще ви влюби в себе си от пръв поглед. Стига обаче да имате здрави нерви при пътуването дотам. Придвижването с влака от Неапол до Соренто е сравнително поносимо, особено когато повечето пътници слязат в Помпей, но частта с автобуса до Позитано си е отделна сага. Разписание съществува само на теория и след като час и половина се пържите на слънце на нещо като спирка, където дори няма къде да се седне, приключенският ви дух бива сериозно разклатен. Накрая заветното возило пристига, само за да разберете, че продадените билети са много повече от местата и ще трябва да пътувате по безкрайните завои отново на крак. И тъй като автобусът те оставя на входа на града, който е разположен стъпаловидно, се нуждаете от много здрав тренинг и удобни обувки.

Когато бях малка, в домашната ни библиотека имаше една дебела книга, която се казваше „Богове, гробници и учени“. Тъй като още на 4-годишна възраст бях оставена сама да формирам литературния си вкус, скоро това издание се превърна в едно от любимите ми четива. Първоначално вниманието беше привлечено естествено от илюстрациите и снимките, но с покачването на възрастта, все по-често се зачитах и в написаното. Авторът К. В. Керам описва по толкова увлекателен и достъпен начин най-значимите истории за известни археолози и изследователи, че няма как да не ти се иска да метнеш лопата на рамо и да се отправиш на някоя далечна експедиция. В книгата се разказва за направени открития при разкопки в Троя, Микена, Египет, Месопотамия и т.н. Но на мен по някаква причина най-привлекателни ми изглеждаха историите на затрупаните от вулкана Везувий – Помпей и Ерколано, и вероятно още тогава се оформи дългогодишната ми мечта да стана археолог. Разбира се, от това желание нищо не излезе, защото по мое време все още се считаше за нещо престижно и се влизаше само с максимален бал.

„Torna a Surriento“ („Върни се в Соренто“) е стара неаполитанска песен, която през годините е звучала в изпълнение на Франк Синатра, Елвис Пресли, Карузо, Лучано Павароти чак до Муслим Магомаев и Карел Гот. И съвсем закономерно звучеше в главата ми, докато се приготвях за пътуването си до този южен италиански град. Романтичната ми нагласа обаче се изпари още щом се качих на влака в Неапол. Вагоните бяха претъпкани като автобус № 14 във Варна в пиковите часове, като единственото успокоение беше, че поне климатикът работеше. Времето минаваше сравнително бавно, докато пред очите ми се редят не особено радостни пейзажи, които още веднъж доказват незавидната съдба на италианския юг. В един момент влакът се оглася от познати балкански звуци и във вагоните нахлува ромски оркестър от Румъния. Не знам дали успяват да спечелят някое евро, но със сигурност карат малкото американче, което се дере още от тръгването, да млъкне и да впери в тях любопитните си сини очи. Някъде след Помпей се освобождават места и мога да прекарам остатъка от пътуването в относително спокойствие.

Преди да се реша да изкачвам Везувий, не предполагах в каква лоша физическа форма съм. А и шофьорът на микробуса, който ни возеше до прочутия вулкан, спомена нещо като десетина минути вървене. Реалността обаче се оказа доста по-различна. Но нека започнем отначало. Ако сте решили да посетите Везувий, най-добре е за стартова точка да ползвате превоз от Ерколано. Освен, че е най-близо до вулкана, шансът да попаднете на туристическа клопка е по-малък. Пътят не е особено дълъг, но като се има предвид стилът на каране на италианските шофьори, адреналинът започва да се покачва още преди да сте стигнали заветното място. След като ви стоварят на паркинга в основата на природното чудо, ще ви дадат около два часа време за разходки. Както споменах още в първите изречения – не се хващайте на въдицата, че изкачването е кратко и лесно, почти като визита в кварталния супермаркет. Особено ако сте като мен – поддържате форма с гледане на ски по телевизията и понякога бягате за автобуса.

Не знам кой пръв е изрекъл фразата „Виж Неапол и умри!“, но както се чудеше в един от пътеписите си моят преподавател проф. Марко Семов, и аз така и не разбрах защо някой трябва да умира, след като се срещне с този град. Той безспорно е мястото породило най-противоречиви чувства у мен. От една страна налице бяха всички отличителни белези на италианските градове, които ги правят толкова привлекателни за мен (да не говорим, че тук пих най-хубавото еспресо, при това на цени доста по-ниски от тези във Варна), но от друга южняшката хаотичност и немарливост убиха всяка възможност за някаква любов между нас. Спомням си, че преди години градът беше във всички новини, заради някаква криза с боклука. Е, мисля си, че този проблем продължава и до днес. Трудно е да изпиташ удоволствие от разходката по иначе очарователните малки улички, когато трябва да заобикаляш купища отпадъци, кучешки изпражнения и да внимаваш да не бъдеш пометен от някой мотоциклет или пък да не се блъснеш в простор с развети гащи.