Въпреки че отдавна отлежава в библиотеката ми, едва преди няколко дни посегнах към последния роман на Умберто Еко – „Пражкото гробище“. За майстор като Еко не представлява особена трудност да те омагьоса с вълнуваща история и да те накара да си събереш багажа и да видиш въпросното място. Този път обаче трикът не проработи, защото вече бях посетила Старото еврейско гробище в чешката столица и честно казано не ме впечатли особено. Може би очаквах нещо по-внушително или просто туристите бяха прекалено много, но едва се придвижвах по тесните алеи и постоянно се оказвах заклещена между японски или испански групи. Мисля си, че за да можеш да се завъртиш и да направиш поне една снимка, трябва да има някакъв лимит на посетителите, както е в галериите във Флоренция. Иначе самото място има забележителна история, използвало се е между 1439 г. и 1787 г. и има напластени 12 реда гробници. В момента могат да се видят около 10 000 надгробни паметници, но погребаните са над 100 000.

„Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.”* Така започва любимата ми творба на Кафка – „Метаморфозата”. Това може би е едно от най-известните първи изречения в световната литература наред с началото на „Ана Каренина”. Кафка, заедно с Камю, Сартр и Борис Виан беше един от настолните ми писатели в тийнейджърските години и когато в далечната 1997-ма се озовах за първи път в Прага, тайната ми мисъл беше да обиколя всички места, свързани с него. Но тогава бях все още млада и зелена, твърде неопитна в пътешествията и притесняваща се да говори чужди езици. От компанията нямаше други ентусиасти и кафкианският тур така си потъна в мечтите. Едва сега, по време на третото ми посещение в чешката столица, успях донякъде да изпълня желанието си.

Верона беше първият ми италиански град и както повечето българи по онова време, бях част от организирана група. Още тогава разбрах, че трябва да дойда за втори път, за да мога да усетя истинската атмосфера. В препускането от едно място на друго, колкото да направиш снимки, няма шанс да усетиш дори частица от магията му.

Преди време бях чела книга с любопитни истории за българските писатели. И не помня вече кой от нашите класици никак не обичал излетите сред природата. Един път обаче му се наложило да отиде на гости на нечия вила и току-що седнал под асмата, птица му се изцвъкала на новия костюм. Общо взето по подобен начин стоят и моите взаимоотношения с природата. Колкото пъти склоня да отида на някакъв пикник или безобидна разходка, винаги се завръщам нахапана от всевъзможни гадини, с одрани крака и ръце и всякакви такива неволи. И въпреки че не изпитваме взаимна любов с природата, понякога се налага да се срещнем и да се поздравим от уважение.

Имаше навремето нещо като виц – кое ще уплаши повече жителите на Пиза – ако наклонената кула падне, или ако се изправи. Нямам идея какъв е точният отговор, но при всички случаи ще бъде голяма загуба за тях. За разлика от другите места в Италия, за мен Пиза се оказа доста скучен град. Като видиш прословутата кула и се щракнеш как я подпираш с ръка, няма друго кой знае какво да се прави там. Наистина Piazza dei Miracoli е чудесно място, а катедралата и баптистерията са уникални образци на архитектурата. Обаче ако си бил вече в други италиански градове и си видял поне 15 подобни, някак спираш да се впечатляваш.