“Ти луда ли си да ходиш там?”, “Не те ли е страх?” – това бяха най-честите реплики, с които ме обсипаха, когато споделих намерението си да посетя Белфаст. От една страна тази загриженост ме развесели, но от друга ме накара да се замисля колко малко всъщност се интересуваме от това, което не ни засяга пряко. Оказва се, че мнозина въобще нямат и представа, че гражданската война в Северна Ирландия е приключила преди около 15 години и дори през 1998 г. Дейвид Тримбъл и Джон Хюм получават Нобелова награда за мир. Но разбира се, това не ни пречи да се присмеем на американците, които не различавали Чехия от Чечня, все едно всеки нашенец знае, че столицата Вашингтон и едноименният щат се намират в двата противоположни края на страната.

Да си призная честно не съм виждала друга държава да се гордее толкова с писателите си, колкото Ирландия. „Irish Writers” дори е регистрирана търговска марка и в магазините за сувенири можете да купите всевъзможни джунджурии, декорирани с ликовете на Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Самюел Бекет или Бърнард Шоу. Лично аз се сдобих с комплект карти за игра, който прави реденето на пасианси или сантасето с баща ми далеч по-интелектуално занимание. Странното е, че даже в Англия не забелязах чак такъв култ към Шекспир, а със сигурност няма човек, който дори и да не е чел, поне да не е чувал за „Хамлет” или „Ромео и Жулиета”. И докато се снимах пред статуята на Джеймс Джойс се сетих, че според проучване, британците най-често лъжели, че са чели „Одисей”, за да изглеждат по-интелигентни. Не знам в действителност колко хора са прочели тази книга, аз все още събирам куража да го направя, а преди време дори бях обявила, че съм готова да се влюбя в мъжа, който ми я подари. Каквато и да е истината обаче, „Одисей” със сигурност е най-известното ирландско произведение след The Book of Kells, за която ще стане дума малко по-късно.

След обилната закуска, заради която ви зарязах в миналия разказ, директно се отправих към една от най-големите забележителности на Дъблин – тъмницата Kilmainham Gaol. Не си мислете, че в пътеводителите има някаква грешка, всички по-важни атракции в ирландската столица са затвори, гробища или казарми. Независимо от отвратителното време, което плътно ме следва по петите, на входа на Kilmainham Gaol се вие дълга опашка. Претръпнала вече от вятъра /все пак съм от Варна/ и почти нечувстваща ситния дъжд, който се набива във всеки милиметър от дрехите ми, достигам до заветния вход. Там обаче ме чака нова изненада – следващият свободен час за посещение е в 13 ч., а моят часовник показва 11.40 ч. Добрата новина е, че можеш да чакаш термина си вътре, докато разглеждаш доста обогатяващ знанията музей. А ирландската история има какво да разкаже, въпреки че повечето събития са изпълнени с кръв, глад и революции.

Ако Васко Кръпката беше ирландец, със сигурност хитът му „Няма бира”, щеше да се превърне в национален химн. И как няма – представяте ли си какво би представлявал Дъблин, ако изведнъж пресъхне изворът на „Гинес”? Не само сърцето му в лицето на 900-те пъба ще спре, ами сигурно ще докара до колапс и цялата икономика на „келтския тигър”. „Бира, бира, бира всеки ден”, пък се пееше в едно парче на „Хиподил” и наистина няма по-точно описание на ирландския нощен живот. Започваме точно от него, не само защото пристигнах в 10 вечерта, но повярвайте ми Дъблин изглежда в пъти по-привлекателен по тъмно. Съветът ми е само за начало да се подвизавате в района на Temple Bar, защото макар да е най-популярното място за запивки, през уикендите тълпите от пияни туристи не са никак приятни. Далеч по-автентично е да се отиде в някой не особено централен пъб, където разбира се, пак ще ви олеят с бира, но поне ще почувствате истинския дух на Ирландия. Дори ако имате кураж, може и да поспорите разгорещено с някой от местните, докато гледате ръгби. И последен съвет относно бирата – не поръчвайте Мърфис, защото тя идва от Корк! Що се отнася до локалните индивиди, трябва да отбележа, че Ирландия е първата държава извън Балканите, където виждам хората да използват анцуга като официално облекло.

Вече години наред приятели и колеги ми обясняват възторжено, колко хубаво е на Биеналето на съвременното изкуство в Истанбул. Като виден културтрегер, за да не остана и аз назад, реших да се пробвам. Само че хората добре са го казали, че животът е това, което ти се случва докато си правиш планове. И вместо да потегля с група от сродни арт души, се озовавам седмица по-рано в автобус, като редови екскурзиант. Първото, което ми направи впечатление е, че различни по възраст и интереси хора, се сдушиха още на почивката в Бургас. Докато си пия среднощното кафе, без да искам разбирам къде се крие ключът от палатката – всички те са любители на турските сериали. Честно казано, бях чувала за всякакъв вид туризъм, но сериалният определено ме изненада. Хората не си мечтаят да видят „Света София” или Синята джамия, а тръпнат в очакване дали къщата на Али Реза от „Листопад”, ще бъде отворена за посетители. По време на обиколката с корабче по Босфора, се изтикват с лакти да снимат вилата от „Перла” и гробището, на което ронела сълзи Бихтер от „Забраненият плод”.